„В България не е лесно да си лекар, защото един лекар е и сестра и секретарка и санитар. Хората на село често нямат достъп до лечение, защото ако нямат лекар на място трябва да пътуват до града“. Това разказва доктор Сагър ал-Анези, който се грижи за здравето на хората в пловдивското село Трилистник. И понеже автобусите до там са малко и нередовни, а той често е плащал за такси, за да стигне до пациентите си, местните са му намерили квартира в селото, в която може да отсяда.

Следва историята на един човек, който очаква принадлежност в страната ни, защото е роден като лице без гражданство. Сагър ал-Анези завършва медицина в България и е в страната ни вече 13 години. От лятото на 2020 г. той е един от членовете на създанения Бежански консултативен съвет към представителството на Върховния комисариат за бежанците на ООН у нас.

За пътя до България и срещата му с институциите

Преди да дойде в България Сагър ал-Анези търси къде да учи медицина. Баща му пътува в Европа и се връща често с брошури от различни университети – така той вижда шанс в страната ни да научи повече от желаната специалност - различен език, култура и история. Вижда брошурата от университет в София и започва да търси къде е България и какъв език се говори в страната.

Идва от Кувейт, където макар и от стабилно семейство е роден без гражданство – тук се сблъсква с институциите. „Системата и институциите са предното лице на една държава, а човек като дойде в България той се среща направо с МВР“, казва Сагър.

„Питат те кой си ти, за какво си тук, а имат всичките ми данни преди да дойда от МВнР. И човек си мисли, че не е добре дошъл в тази държава и се чувства като престъпник. Защо трябва да живеем в страх?!?“, допълва той.

Отношението към него е такова въпреки, че не влиза в България като бежанец, а като чужденец от трета страна.

Казусът „лице без гражданство“

Всъщност големия проблем на Сагър е липсата на гражданство. Малцина знаят, че това е проблем за поне 200 хиляди души в Кувейт. Там гражданството се предава само по бащина линия, и защото предците му по мъжка линия са без гражданство той остава без такова. Майката няма право да му предаде своето кувейтско гражданство. В България Сагър влиза с паспорт на трета страна, който родителите му закупуват от ганайско представителство в Кувейт, когато Сагър е непълнолетен. Оказва се, че това е честа практика в тази държава.

Завършва Медицина в София и живее тук вече 13 години. Но казусът със статута му се оплита като параграф 22 – между МВР, съдът и Агенцията за бежанците....

„Историята не е позната на много хора, търсих много адвокати и всички ме гледаха като човек извън този свят – как човек може да бъде роден някъде без гражданство и без никакви документи“, разказва Сагър ал-Анези.

Поради това е задържан в Бусманци за почти два месеца. „Имахме дело срещу това и го спецелихме, защото задържането беше незаконно. Но още се борим с много дела, въпреки че те знаят, че не съм виновен и не съм престъпник. От почти две години чакам Агенцията за бежанците по искането ми за статут.“

Събитията го спират да завърши и започнатата специализация по сърдечна хирургия. „Винаги намират някаква дупка да върнат казуса към съда и отново започваме отначало. И от две-три години аз съм никой. Човек в моето положение получава една зелена карта – този документ не е личен документ, а какъв е не знам“, казва още Сагър.

Сагър смята, че България и нейната икономика има интерес всички бежанци, независимо от статута им, да работят, а не да стоят с години в очакване и без доходи. „Държавата трябва да печели от всеки човек. Всички тези хора искат да работят. Има нужда от лекари – защо системата не печели от мен?!?“, пита той.

Здравеопазването – бизнес за някои, мизерия за масовия лекар

И ако за държавата д-р Сагър ал-Анези е никой, то за пациентите му в пловдивското село Трилистник е спасител, защото избира там да работи като лекар. „Година и половина тук е нямало лекар. Всичко това, защото винаги става въпрос за пари – професията ни тук е повече бизнес, повече става въпрос за пари и това колко получаваш от пациента. Независимо дали лекарят може да обслужва тези хора или не“, коментира още докторът.

От друга страна не иска ди вини лекарите. Защото с малки изключения на тези, които правят бизнес от здравеопазването, повечето са в тежко положение. Един лекар работи за 1000 лв. и повечето от тях търсят работа в чужбина. А лекар да не може да намери място да обслужва хората в своята държава, това е много лошо положение.

А тези които остават тук работят като лекар, сестра, санитар – като всичко, защото не успява да си позволи да плаща на цял екип.

Нямаме проблем с българите, а с бюрокрацията

Затова и той прави ясна разлика между институциите и обществото в България – хората не дискриминират, за разлика от службите. „Като си добър човек, ти ставаш един от нас – такова беше отношението към мен от първия ми ден в Трилистник, от малките деца до кмета. Те нямат лекар и разчитат на мен“, казва Сагър.

Понякога закъснявал заради нередовния транспорт и се налагало да хваща такси, за да идва в селото при пациентите си. Кметът на селото му намерил квартира в случаите, в които закъснява и казал, че той лично ще я плаща. А хазяинът на квартирата бил категоричен, че не иска пари от лекаря на селото.

„В това общество живеем ние. Като мигранти, като бежанци, като лица без гражданство нямаме проблем с българите, те помагат. Имаме хората и сме богати – нашият проблем наистина е бюрокрацията“,  казва още лекарят.

Благодарение на местните вече не се налага да хваща такси, за да им помага – и вместо да се оплаква от хаоса със статута си в България, той избира да говори за съдбата на възрастните на село - с болка.

„Ако има редовни автобуси между селата и големите градове, нали селата ни ще бъдат по-живи. Ако младите търсят повече пари за живот в големите градове или чужбина, какво да правят старите?!?“, пита Сагър ал-Анези.

По думите му ако нямат лекар в селото, възрастните трябва да дават пари за такси, за лекарства и от пенсията им не остава почти нищо. „Тези хора са работили цял живот, обслужили са държавата и сега са забравени. Виждам в каква мизерия живеят някои от тях и това не е редно“, допълва той.

Дава за пример свой съсед пенсионер, който му предложил да му помага в моментите, в които лекарят нямал достатъчно средства дори за храна. „Това е много добро и хубаво като жест, но и много лошо за тях“, казва още д-р Сагър ал-Анези.

Ние сме част от това общество и няма как да не усещаме болката на целия народ, защото тя е и наша болка, допълва той.

Чуйте репортажа по темата - слушайте и целия разговор по темата за бежанците в предаването "Властта на гражданите...или какво можем заедно".