Коментарът на Кирил Вълчев, водещ на "Седмицата", за водната криза в Перник:

Разбира се, ще започна с темата за водната криза …

 Ще ви разкажа за Бурунди.

 През 2013-та отидохме там с тогава 15 годишния ми син Александър, за да видим извора на Нил – най-дългата река в света. Затова въобще не очаквахме, че най-вълнуващото ни преживяване ще се окаже свързано с безводие.

 На път от столицата на Руанда Кигали към бурундийската столица Бужумбура се отбихме по черен път към село Бусекера, за да видим пигмеи. Джипът се тресеше. „Африкански масаж!” – смееше се шофьорът Емануел от Руанда, който за първи път беше в чужбина. Пред колата тичаха деца от пигмейското село. „Африкански джипиес!” – обясняваше Емануел.

 Когато кратерите по пътя принуждаваха колата да спре, отпивахме вода от пластмасови бутилки понеже климатикът не се справяше с лепкавата жега. В тези моменти децата се залепяха за прозорците и сочеха умолително към бутилките. „Дай да им дадем вода от нашата” – предложи Александър и аз посегнах към стека в багажника.

 Стив – бурундийският ни водач – ме спря. Обясни, че децата не искали от водата ни, а бутилките. В селото им било голямо богатство да имаш бутилка. Най-близкият извор бил на два-три километра надолу по склона и дете с бутилка можело да се запаси за следващите часове и да си спести едно ходене няколко километра, за да пие вода.

 Тези пигмеи в Африка бяха от три и половината милиарда души по света, които живеят в постоянен недостиг на питейна вода. Сред тях имаше и от онези пет милиона смъртни случая в света заради болести от мръсна вода. Затова от две години УНИЦЕФ и Бионсе правят кладенци в Бурунди, където половината население никога не е имало достъп до безопасна вода.

 Александър доста се потисна от срещата с пигмейските деца, за които пластмасовата бутилка, дето щеше да я изхвърли, беше безценна. Нищо, че пигмеите ни посрещнаха много дружелюбно и даже ни пяха и танцуваха понеже в Бусекера не ходеха много чужди посетители, тъй като Бурунди не е особено посещавана държава заради лошата слава от гражданските войни.

 В хотела в столицата Бужумбура вода имаше. Все пак градът е на Танганайка – едно от великите африкански езера. Вярно, абсолютно беше невъзможно да се пие, защото няма пречиствателна станция. Не трябва да си миеш и зъбите, а при къпане от църцорещия душ е добре да си стискаш устните и запушваш носа, за да не влезе някоя бактерия.      

Градът обиколихме на другата сутрин понеже като мръкна нищо не се виждаше. В Бурунди само девет процента от населението има ток.

В Бужумбура видяхме две впечатляващи постройки.

Едната –  на американското посолство понеже американците подпомагат политическата стабилност и икономическото развитие на Бурунди. Пред посолството ни спряха, проверяваха и разпитваха цял час понеже снимах с фотоапарат. Пуснаха ни след като им казах, че съм бил впечатлен от архитектурата на сградата и затова съм снимал.  

Втората впечатляваща постройка в Бужумбура е стадионът за десет хиляди души, построен от президента Пиер Нкурунзиза, който е център-нападател на футболния клуб „Алелуя”, известен с победите си из цяло Бурунди. Знае се само за една загуба на „Алелуя” някъде в провинцията, където местните управници не намерили местни футболисти и хванали срещу президента да играят бежанци от Конго. Те не знаели срещу кого играят и победили. И после президентът сменил местната управа.

Сред мизерията впечатление правеха кавалкадите от по няколко огромни джипове по-високи от къщите. Стив обясни, че най-голямата кавалкада е на президента, който всеки ден ходи да тренира на стадиона, а по-малките са на членовете на правителството му.

Същият Стив две години по-късно избяга в Руанда – с помощта на шофьора Емануел, с който се беше запознал при нашето пътуване – заради поредната гражданска война, прогонила в чужбина половин милион бурундийци. Тя започна след като Нкурунзиза обяви, че ще се кандидатира за трети мандат, а група военни не успяха да го свалят с преврат и той изби 400 и арестува 4000 свои противници. Сега се готви за четвърти мандат понеже в Бурунди изборите нищо не променят. 

Не че няма протести от време на време понеже болшинството от населението трябва да живее с под долар на ден, а средната продължителност на живота е 40 години. Но Нкурунзиза се справя с протестите. Миналата седмица например главният му прокурор поиска 15 години затвор за четирима журналисти, които отразили точно някакъв протест. А преди време арестували 11 ученици, които надраскали снимката на Нкурунзиза в учебника и ги съдили за оскверняване на лика на президента …  

Иначе видяхме извора на Нил.

В едни джунгли, дето не ни препоръчваха много да ходим, но ние нали затова бяхме отишли в Бурунди. А и след като Александър пусна и преведе на Емануел и Стив онази песен на Богдана Карадочева за София, в която се пее, че е „и тъмна, и прашна, и мръсна, и страшна”, Стив каза, че няма да препоръчва на бурундийците да ходят в София. Най-много го стресна дето „уличните кучета си лаят”. Но Емануел ни подкрепи с думите: „Нищо, че е лош град, очевидно все пак си го обичат …” Оттогава двамата с Александър много внимаваме като превеждаме български песни на чужденци …

Рискът да идем до извора на Бели Нил си струваше, защото естетическото решение да се представи въпросния извор е много интересно – един чучур се излива в дълго корито, покрито с поочукани плочки за баня от онези светлосините, които правеха едно време в Каспичан … Според Стив изпълнителите били хора на бурундийския президент … 

Разказвам ви за водните проблеми в Бурунди понеже вие за водната криза в Перник си знаете. За водния режим си знаят и над триста хилядите българи от 40 общини – сред тях и други областни градове – които от много години са си все така докато властимащите строят стадиони и си купуват джипове и самолети ... 

Затова реших, че в първото издание на Седмицата за 2020-та ще ви е интересно да ви разкажа нещо ново като това как е с водата в Бурунди. Все пак на куп световни форуми представителите им седят до българските – по азбучен ред: Bulgaria, Burundi … А през тази година там ще си преизбират за четвърти път президента Нкурунзиза, а един модерен човек е добре да знае какво става по света и като сравнява да му става хубаво, че при него е по-добре …

И да няма претенции да не може без нещо друго, освен екзистенциалния минимум – както казва поетът Константин Павлов, който е роден в пернишкото село Попово, останало под водите на язовир „Студена”.

Впрочем и друг голям български поет – Борис Христов – е родом от потопено от „Студена” село – Крапец.

Сигурно затова не намерих негово стихотворение за вода. Само във „Вик в тишината” пророчески пише как „сухи хребети се гонят в прежълтялата вода”. И завършва:

„Сухо, пясъчно и пусто – да умреш от самота.

Камък от брега ще падне – тишината закипи.

Някъде животът шавне. И побърза да заспи.”

 Все едно за Бурунди го е писал …