Продължаваме да ви запознаваме с новите 40 до 40. 

Днес в "Кой говори?" гостува Александрина Димитрова - изпълнителен директор на фондация "Сийдър". Тя допринася много за развитието на фондацията в посока подпомагане на хора с увреждания, изграждане на центрове за настаняване от семеен тип за деца и младежи с умствена изостаналост в Кюстендил и Казанлък, както и за развитието на центрове за социална интеграция и рехабилитация в същите градове. Потребителите на тези услуги  търпят непрекъснато развитие на трудови, социални и лични умения. Участва активно в процесите на деинституционализацията, работи много в подкрепа на хората с увреждания. Александрина има големи заслуги при разработване на  програми за привличане на доброволци.

Защо един млад човек се занимава с толкова сериозни социални дейности и каузи ?

Александрина: Когато завършвах образованието си, мислех за това какво искам да правя от тук насетне. По това време имах възможността да пътувам няколко пъти до САЩ и си дадох сметка, че хората с увреждания там, аз ги виждах навсякъде. В общежитието, където учех имаше много студенти, които имаха физически или интелектуални затруднения, и въпреки това някак не се забелязваше разлика между тях и останалите студенти. Започнах да си задавам въпроса защо не виждам млади или възрастни хора с увреждания навън.

Връщайки се в България през 2011 година се запознах с фондация „Сийдър“ и разбрах, че голяма част от децата с увреждания израстват изолирани от нас. Те израстват в едни големи институции, така че ние да не ги виждаме и те да не са част от нашето общество.

Години наред този тип институции са правени на затънтени места, скрити, защото е било срамно.

Александрина: Да, основно тези институции се намират извън градовете. Фондация „Сийдър“ дори закрива един такъв дом за деца с увреждания. Намира се в с. Долна Козница, където са били настанени 58 деца и младежи, с различна степен на увреждания. Това се случва между 2007 и 2010 година – период, в който в България все още няма разбирането защо такъв тип домове не могат да предоставят адекватна грижа. Наши проучвания сочат, че в такава среда тези деца са третирани като част от една голяма група, а не като отделни личности. Те рядко напускат границите на дома, нямат лични дрехи, лични вещи. Най-лошото е , че те нямат възможността да създадат значителна връзка с приятел, с  възрастен. Когато бива закрит дома, фондацията осигурява на всички 58 деца и младежи семеен тип грижи, за 24 от тях се грижи директно и ги настанява в няколко апартамента и къщички.

Как се промени живота на тези деца след това ? Много пъти сме говорили за това как тези институции по-скоро увреждат тези деца, страдат от липса на условия, професионална грижа и т.н.

Александрина: Ще ви дам един пример. Когато аз започнах във фондацията се запознах с младежите, които фондацията беше извела от този дом, за който споменах. Тогава забелязах едно момче, което беше на 14 години, но все още ходеше с  памперси. Той никога не е бил учен на елементарни хигиенни навици. Сега, няколко години по-късно., той не само е забравил за памперсите, а има работа в обществена пералня в Кюстендил. За мен беше изключително важно, като част от фондацията, да продължим да разпространим този модел, който сме изградили в Кюстендил и на други места.

Моля те представи ни комплекса от семеен тип, който сте изградили в Кюстендил. Мисля, че наистина имаме изгубени поколения деца в тези домове и това е много тъжно.

Александрина: Така е наистина. В Кюстендил имаме две къщички и два апартамента, разпръснати из града, за да може младежите да живеят в естествена среда, с местната общност. Много от младежите, дори тези на 18 години, след като излизат от домовете нямат елементарни навици, дори за самостоятелно хранене. В момента имаме няколко от тези младежи, които работят, други деца посещават масови училища, с помощ и подкрепа на ресурси учители разбира се. Държим много на това, нашите деца да знаят, че имат право на мнение, право да взимат решения. Те бяха свикнали в институциите да се взимат всички тези решения вместо тях – какво ще ядат, къде ще ходят и т.н. В началото тази концепция да изберат между две неща, беше много объркващо. Те винаги казваха „ти ми кажи кое да избера“. Сега вече показват собствени интереси, желания.

Как се променихме ние като общество от 2011 година до сега ? Нашите предразсъдъци, скрупули…

Александрина: оказа се, че да изведеш едно дете от институциите и да му осигуриш по-добра среда на живот и да му дадеш повече възможности за развитие е по-лесно, отколкото да промениш нагласите на хората. Последният пример в скорошен  от Казанлък. Наскоро ние настанихме 42 деца и млади в жилища от семеен тип, заедно с общината на град Казанлък. Първоначално хората реагираха изключително трудно на тази промяна. Имаше хора, които протестират срещу това тези деца да бъдат настаняване в жилища, близо до тях. Казваха, че това са деца, които са с толкова тежки увреждания, че трябва да бъдат настанени в болници. „Как ще играят с нашите деца на детската площадка“ и други коментари. Отдавам значение на факта, че тези хора не са запознати с тези деца, не са имали досег с тях. Затова се заехме с дейности, с котио да преодолеем този проблем и нагласи сред местните общности. Вече виждам напредък. В Казанлък виждам как съседите, в магазините, започват да приемат различието, да го осъзнават. Може би следващият етап ще е да не виждат различието, да не го забелязват.

Това звучи оптимистично, но нека се върнем към самото начало на този проблем. Защо тези деца с проблеми са изоставени от техните родители ?

Александрина: Причините са много. По принцип изследванията показват, че на ниво родилен дом майките са съветвани да изоставят децата си, тъй като държавата може да се погрижи по-добре за тях, отколкото техните родители. Разбира се това е напълно грешна концепция, защото за едно дете е много важно да израсне в семейна среда. Също така често казват, че причината е липса на подкрепа от страна на държавата, на бедност. Тези родители са изправени пред редица трудности, с които трябва да се борят – помощи, интеграция в учили ще и други, които поставят често единият родител в позиция на постоянна грижа.

Да се върнем на Казанлък. Какво се случва там в момента ?

Александрина:  В Казанлък нашата идея беше да разпространим добрата ни практика на още едно место в България. Съвместно с общината предоставихме жилища от семеен тип на деца с увреждания, изведени от домове. Фондацията участва в целия процес по настаняването на децата, опознаването  с  тях, наемането на хора, които да подпомагат процесите по тяхната интеграция и обучение. В момента ние изцяло управляваме четирите къщички в Казанлък и вече виждаме първите резултати в тяхното развитие. Преди да напуснат институциите някои от децата стояха приковани за креватчетата си, без осъществяват контакт с нас или персонала. Казваха ни, че е по-добре да не ги раздвижваме, защото нещо може да им се случи. Сега те вече стоят седнали, усмихват се, имат приятели и са част от групата. Вече изглеждат значително по-добре.

Сподели ми нещо за теб и това как преживяваш подобна работа. Лягаш ли си спокойно вечер или сякаш нещо „те хваща за гърлото“  - трудна е тази битка ?

Александрина: Да, спя спокойно, защото съм удовлетворена. Аз съм базирана в административния ни офис в София и когато пътувам до Кюстендил или Казанлък, си отделям време, което да прекарам с децата там. Връщам се много заредена и убедена, че това което правим си струва.

Как се борите с бюрократичните проблеми ? Работите ли добре с държавните институции ?

Александрина: Понякога е трудно наистина. Това, което ме зарежда е срещата с децата. Това, в което вярвам е, че да променяме все повече и повече детски животи, трябва да си партнираме с институциите. Нашата цел е в целия този процес на деинституционализация да се гледа повече интереса на детето и по-малко отчитането на бързи резултати.

Разкажи ни за екипа, с който работиш.

Александрина: Екипът доста се разрастна. Ние сме близо 100 човека, като повече от тях работят директно с децата и младежите. В административния офис сме четири човека. Всеки от нас е отдаден на общата кауза. Моята цел, като лидер в тази организация е всеки да има възможност да развива своите качества, да има мотивацията да продължава да работи. Ние се стремим да инвестираме в хората, които работят в организацията.

Кой е най-ценният урок от родителите ти ?

Александрина: Може би да бъда честна и това е нещото, което ми помага както в личния, така и в професионалния живот.

Ако имаше филм за теб, той щеше да се казва …

Александрина: Мисля, че „Оптимистът“.

Искам да променя…

Александрина: Искам да променя начина, по който хората в България гледат на живота си. Искам по-малко да се оплакваме и повече да вярваме в себе си и да действаме.

Като малка исках да стана…

Александрина: Първото ми желание беше да съм собственик на хотел, а втората опция беше да съм принцеса. Както се вижда съм се преориентирала.

Какво предстои оттук нататък ?

Александрина: Предстоят много нови хоризонти. Поставили сме си три основни цели. Едната е да продължаваме да повишаваме качеството на грижа, която предоставяме. Другата е нашите деца да стават все по-самостоятелни и да не бъдат зависими от 24-часовата помощ от нас. Третата е да продължаваме да работим съвместно с държавните институции, за да пренасяме този модел на все повече места.

Мислиш ли, че свърши онова време, в което о Коледа носим на децата в домовете подаръци, сладки неща и така изкупуваме гузната си съвест.

Александрина: Мисля, че това време още не е отминало, но се променя към добре. Хората, които ни подкрепят все повече се интересуват какво се случва с тези деца, искат да виждат позитивното им развитие, искат хората, грижещи се за тях, да са компетентни и да работят професионално и мотивирано.

Как се издържате?

 

Александрина: Ние се издържаме почти изцяло от фондонабирателни кампании, защото държавната помощ е изключително недостатъчна, за да покрием нуждите на нашите деца. Всеки, който може да помогне, ще се радваме.