Продължаваме да ви запознаваме с новите 40 до 40. 

В студиото са още млади хора от проекта ни “40 до 40”, които са хората, които променят средата и обществото, в което живеем. Това наистина се случва с тяхната работа, идеи, оставане в България и правенето възможно на това да се случва нашето общество. При мен са Яна Трендафилова, Антон Кирилов и Велислав Петров. Яна е главен координатор на сдружение “Азбукари”, Велислав е заместник- председател, Антон е координатор на сдружение “Азбукари”. Сдружение "Азбукари" са изградили 3 комбинирани детски площадки за игра и обучение, адаптирана и за деца със специфични потребности,  в София, Велико Търново и Бургас. Радетели на българщината, като създатели на образователната игра "Букварино".  Същността на работата им е да развиват социалната интеграция, да насърчават и подкрепят талантливите деца и да ги вдъхновяват да не изоставят мечтите си.

 

Направи ми впечатление, че нямате началник.

Антон: Напротив, имаме. Нашият началник се казва Цвета Кирилова- нашият председател на сдружение “Азбукари”.

Сдружение “Азбукари” са направили 3 комбинирани детски площадки за игра и обучение, адаптирани за деца със специфични потребности в София, Велико Търново и Бургас. Вие сте създатели на образователната игра “Букварино”, за която се надявам сега да ни разкажете повече. Неправителствената организация “Азбукари” е създадена през 2012 година. Как се събрахте? Къде Ви хрумна да се занимавате с това?

Яна: Може би основният обединител на тази група от хора е председателят на сдружението- г-жа Цвета Кирилова. Преди вече 3 години тя с много хъс събра един малък екип в началото, които в последствие се разрасна до един много голям екип. С идеята да направим един детски фестивал, които беше в София, в Южния парк. И след успеха на този детски фестивал решихме, че ще действаме в посока- благото за обществото и разгърнахме голям брой от инициативи в рамките на тези 3 години. Но основният обединител за тези неща и за да се случват нашите проекти е г-жа Цвета Кирилова.

Как се присъединихте? Кои Ви запали? С какво?

Антон: Запали ни идеята да променяме нашата среда. Тъй като знаем, че младите хора в България все по-често решават да напуснат държавата по една или друга причина. Но в крайна сметка, ние решихме да останем тук и да променим тази среда- да бъде по-хубава, добра за децата на България. Запали ме това да бъда преди всичко човек в нашата държава и да остана тук и да помагам с добра визия занапред.

И всеки спрямо експертността си.

Антон: Точно така.

Велислав: Аз се запалих по идеята на Цвета още в самото начало. Тогава просто си помислих колко радост бих спомогнал да донеса на децата на българското общество да се развиват и да знаят, че има хора, които ще ги подкрепят във всеки един момент от техния живот. За мен лично, това е някакво голямо вътрешно удовлетворение да знаеш, че помагаш и развиваш хората в собствената си държава.

С какво се занимава всеки един от вас? Това ли ви е основната задача в сдружението или всеки има и друга работа?

Яна: Основната ни задача и нашата работа е сдружение “Азбукари”. Ние както се шегуваме- работим азбукари. Това е нашата работа, да. Моята задача в сдружение то е видна и от титлата е координатор. Аз координирам всеки един процес, който се случва в сдружението, всяка една инициатива, която се организира, всеки един проект. Ние имаме богат набор от доброволци, хора, които ни помагат, които са тесни специалисти. Аз съм човекът, който осъществява координацията между всички тези хора за случването на даден проект.

Как минава един ваш работен ден?

Антон: Отиваме сутрин, задължително правим едно съвещание рано сутринта с колегите, обсъждаме задачите, които предстоят на дневен ред и какво трябва да правим. Съвсем динамично ни протича целия ден. Много често дори ни си налага да останем до по-късно в нашия офис. Това, че оставаме до по-късно не означава, че не успяваме да свършим работата си, а че имаме прекалено много задачи. Радваме, че всички сме един екип и то доста сплотен и си помагаме с каквото можем. Дори някой път гледаме да препокриваме някои от задачите ни, защото знаем всеки един от нас с какво може да бъде по-добър или да помогне.

Българинът не е колективен играч.

Антон: Така е, но аз съм убеден, че може и да бъде.  Това, че сме сплотен екип се показва и от нещата, които успяхме да направим от 2012 година до сега, изцяло с подкрепата на нашите дарители, спонсори и хората, които стоят изцяло зад нас с идеята да правим добрини.

Какво представляват тези комбинирани площадки за игра, адаптирани за деца със специфични потребности?

Яна: Основната идея на тези площадки е, че те са достъпни и за деца с по-специфични потребности. Всеки един модул в дадената площадка може да бъде достъпен с детенце  с инвалидна количка. Имаме панели, които са подходящи за деца със синдром на Даун, които също могат да играят на тях. Сега в Бургас ни предстои това, което ще направим. Днес можем да кажем големия проблем, с който се сблъскваме. Оказа се, че в България няма възможност знаците за глухонеми да бъдат отпечатани. Няма ги тези знаци в голяма резолюция, за да могат да бъдат отпечатани на голям винил. Нашата идея и затова се борим в момента е поставим на площадката в град Бургас едно такова табло, което да запознае малките деца със знаците за глухонеми.

Аз май никъде не съм виждал в градска среда.

Яна: Няма в градска среда. Ако някой разполага с такъв файл, ако може да се свърже с нас. Ние в момента сме дали задачата на художник да ги прерисува наново тези знаци, за да може да се случи.

Всъщност вие ще свършите по-добрата работа- да ги направите.

Яна: Всъщност идеята беше на Тони, който един ден толкова се ядоса и каза: “Дайте да ги направим и да ги предоставим на абсолютно всички тези знаци, за да може да са общодостъпни и да могат да се печатат по някакъв начин.

Антон: Аз бях учуден, че азбуката на глухонемите, жестовете ги няма абсолютно никъде. Дори в сдружения или асоциации съм звънял, за да търся такива файлове. Всичките са с много ниска резолюция. Искаме да направим такова нещо и да го поставим на площадката в Бургас, за да може все повече деца да се запознават с връстниците си и ще се радваме ако научат някои знак, за да комуникират с такива деца.

Аз си мисля, че е нормално в училище основните знаци да се научат. Не е толкова сложно, дори това е форма на игра за децата.

Яна: Точна така.

Какво е “Букварино”- образователната игра, към кои е насочена?

Велислав: “Букварино” e насочено към най-малките, както и към най-големите. Тя може да бъде играна и от много хора. Тя няма ограничение във възрастта. Това е новата ни образователна игра, която съдържа 60 карти с исторически личности и учи децата и тези, които я играят на история, български език, математика, която също е вплетена в него. Тази игра е доста полезна в началното училище, както и след това.

Какъв е принципът на играта?

Велислав: Принципът на играта е да образуват думи, защото на всяка карта има буква от българската азбука като те са разделени червени и зелени букви на гласни и съгласни. Спрямо броя на буквите в образувана дума се печелят различен брой точки, удвояват се и е много увлекателна за хората, които я играят.

Съревновавайки се да се научават повече неща.

Велислав: Към играта има и една книжка, която сме кръстили “Исторически лабиринт на познанието”. В нея съответно са описани много важни моменти от българската история. За всяка една отделна личност, която сме изобразили върху картите, е написано много синтезирано и достъпно за децата какво е постигнал този човек, с какво е допринесъл за нашата история.

Антон: Преди всичко това, което успяхме да постигнем с “Букварино” е да представим истинската българска история такава, каквато е. Знаем, че напоследък доста умело и силно се променя историята и това е видимо за абсолютно всички. Ако човек си направи справка може да види дори в социалните мрежи колко негативно има отрази точно в тази област. Това ни мотивира да направим нещо, което да бъде една чиста история- такава, каквато е, непроменена, немоделирана е не така представена от  хората, които така са решили, а не така като трябва да бъде.

А къде е истината?

Антон: Коментарите към историческите събития изкривяват историята.

Яна: По-скоро, да.  Залагаме на фактите по един по- достъпен начин, за да може и децата да ги възприемат добре. Но да, описанията са кратки за всяка една историческа личност с фактология, за да избегнем залитанията в някакви посоки.

Какъв е последният проект, по който работите?

Яна: Последният проект, по който работихме и вече завършихме успешно, който е в следствие на “Букварино”, това е една стая “Креативни мислители” в Основно училище “Димитър Благоев” в град Велико Търново. Стаята е изцяло иновативна. Тя е оборудвана с последен модел интерактивна дъска, с лаптопи за всяко едно от децата. Същевременно обаче преплетохме освен новите технологии и българския дух. Тя е направена в духа на “Букварино”. И отвътре е много патриотична. Има исторически сцени с кратки описания, чиновете са по индивидуален модел, съобразени с изискванията на закона.

Това звучи много интересно. Тя работи ли тази стая вече?

Яна: Работи. Идеята на тази стая за извънкласни занимания е да там да се провеждат лекции, които са малко по-различен тип. Тоест, успешни хора от която е да е област да правят лекции, на които да присъстват децата, за да разкажат за своя живот, за начина, по който са стигнали до нивото, на което са сега. Съответно обаче пък и самите деца да правят презентации, на които гости да бъдат големи хора.

Всъщност, кои ви номинира за “40 до 40”?

Антон: Не, не знаем.

Яна: Имаме някакви подозрения, но и ние не знаем до ден днешен.

Сега имаме блиц въпроси. Най-ценният урок от родителите?

Яна: Може би, да прощавам. Това е най.ценният урок, които съм получила от тях.

Велислав: Най-ценният урок от родителите ми е да бъда добър с останалите.

Антон: Научиха ме да бъда преди всичко човек.

Ако имаше филм за мен, той щеше да се казва?

Яна: Може би любимият ми филм- “Одисея в космоса”(2001 г.).

Велислав: Ако имаше филм, може би щеше да се казва “Сила”, защото един човек, за да постига целите си трябва да се чувства силен.

Антон: “Добродетел”

Искам да променя…

Яна: Много неща. Нагласите в обществото, най-вече.

Велислав: Искам да променя разбирането на хората за това, че тук в България те са малко разединени. Трябва да са по-обединени, за да постигат повече успехи. Това е основното, което искам да променя. А всяко следващо добро ще дойде от само себе си.

Антон: Средата и може би малко то манталитета на българина.

Като малък исках да стана…

Яна: Исках да имам галерия.

Велислав: Като всяко малко момче, първо, исках да стана полицай. След това реших, че искам да съм лекар. В крайна сметка, се ориентирах на друго място и пак съм доволен, че помагам на хората.

Антон: Ветеринарен лекар. Това ми беше мечта от дете, но за жалост после не се осъществи. Не съжалявам, защото сега отново помагам на хората.

 

Аз ви желая успех. Повече за работата на “Азбукари”на azbukari.org.