Всеки вторник от 19 часа „Плюс един“ ще предизвиква отличените в проекта „40 до 40“ да влязат в ролята на водещи и да представят в ефира на Дарик историята на една успешна личност в България. Така с всяко следващо издание ще прибавяме плюс един пример за гордост, една добра новина. Ко-водещ в предаването е Андрей Анастасов.

В първото ни издание за новата година се срещаме с вдъхновяващата Даниела Иванова, която е учител-лидер и директор на 202 ОУ „Христо Ботев”, с. Долни Пасарел, както и възпитаничка на програмата за млади учители на фондация "Заедно в час”. Нейната история разказва Траян Траянов, който е програмен директор в "Заедно в час” и отличен в последното издание на проекта “40 до 40“.

*Това е част от интервюто в текст, а цялото можете да чуете в аудио по-горе.

Андрей: Днес водещ е Траян Траянов. Той е роден в Силистра, завършил е Американския колеж в София, защитава бакалавърската си степен в Харвард и магистратура в Кеймбридж. Работи като консултант в Ню Йорк и Лондон, а от 2010-та година е програмен директор на “Заедно в час”. Здравей, добре дошъл, как се чувстваш като водещ?

Траян: Сега ще видя, това е нетипична роля за мен.

Андрей: Какво те върна в България?

Траян: Върна ме “Заедно в час”, тогава бях завършил магистратурата си и се чудех на къде ще поема. Гледах различни кариерни възможности и точно тогава с мен се свърза Евгения Пеева и ми каза, че стартира фондацията и събира екип. Реших да се пробвам. Харесах много хората и останалото е история.

Андрей: За хората, които не знаят, какво е “Заедно в час”?

Траян: Това е фондация, която работи за това да елиминира пропастта в постиженията на учениците в България. Привличаме млади и способни хора да бъдат учители в най-нуждаещите се училища в страната. След тези две години ние продължаваме да си партнираме с тях, те стават част от общността на “Заедно в час” и голяма част от тях продължават да работят в сферата на образованието.

Андрей: Какъв е мащаба на организацията до този момент?

Траян: В момента работим с около 70 училища, мисля че достигаме около 8000 деца. Има около 166 учители в класните стаи и около 120 души, които вече са минали през програмата.

Андрей: Разкажи ни малко повече за госта, който си избрал да поканиш.

Траян: Дани постъпи в програмата през 2012-та година. С нея се познаваме още от нейните обучения за програмата, когато тя изнасяше уроци, а аз съм бил едно от “децата” в класната стая. През тези години съм имал възможност да я наблюдавам, бил съм в класната и стая, докато преподава в Пирдоп. Преди десетина дни имах възможност да я видя вече и в ролята и на директор в училището в с. Долни Пасарел. Тя е страхотен професионалист, със сигурност един от най-добрите учители, които съм виждал в “Заедно в час”.

Андрей: Здравей, Дани, защо смяташ, че Траян избра именно теб?

Даниела: Мисля, че той е видял моята последователност в това да бъда учител, да бъда в класната стая и да помагам, след завършване на програмата.

Андрей: Какво е да си млад директор?

Даниела: Огромно предизвикателство.

Андрей: Ти как си спомняш запознанството си с Траян?

Даниела: Спомням си моя център за оценяване, като се запознах с част от екипа на “Заедно в час”, Траян наистина беше едно от “децата” в класната ми стая. Не си спомням да ми е пречел (смее се), но помня, че беше сериозно предизвикателство да убедя тези хора, че съм подходяща за тази програма и ще се справя.

Андрей: Имаше ли нещо интересно от тази първа среща и тези хора, които те изпитват?

Даниела: През цялото време си мислех как да ги убедя, че съм достойна за децата, на които ще преподавам в бъдеще.

*Рубрика “Моето детство” с истории, разказани от самата Даниела.

Траян: Разкажи ми за детството си в Берковица, на какво играехте, какво правихте?

Даниела: Имам много хубави спомени от детството си. Точно срещу входа на блока ми имаше детска площадка, събирахме се много деца, играехме на всевъзможни игри. След десет часа обикновено се чуваше “Хайде още пет минути само”, когато майките викаха децата си. Пазя много хубави спомени от това време.

Траян: Поддържаш ли близки отношения с някой приятел от детството?

Даниела: Най-близките ми приятели в момента живеят на различни места, извън България. В съзнанието ми изниква моята приятелка Гери. Тя в момента живее в Холандия. Това, което ни събира заедно не са само игрите от детството, а и общите нагласи, че независимо къде си можеш да допринесеш за средата.

Траян: Какво мисли за твоя избор да бъдеш директор?

Даниела: Тя много ми се възхищава и ме разбира. Срещала съм хора, които не го разбират. Затова трябва да има хора, които да избират тази професия, за да убедят обществото, че си струва.

Андрей: Има ли нещо, което би променила в детството ти?

Даниела: Всеки път, когато взимахме урок имаше една рубрика “Знаете ли, че…” и интересен факт за света. Спомням си, че съм чела тази рубрика много пъти и съм търсила още. Сега бих дала на децата след тази рубрика още интересни факти, които ги карат да бъдат любопитни.Има и нещо, което не бих променила. Когато бях в детската градина, учехме английски. Понеже бях записана в групата на сестра ми, след закуска идваха и ме взимаха да уча английски. Един ден просто се разплаках и казах, че не искам да ходя. Вечерта, когато тази случка се пренесе на семейното поле и баща ми трябваше да реши какво наказание трябва да понеса за отказа си да уча английски език, той ме пита защо отказвам да уча английски. Казах му, че не отказвам, но не ми остава време да си играя. Той ми позволи да си играя в детската градина и когато тръгна на училище да уча. Това е нещо, за което не съжалявам, че последвах вътрешното си усещане. Ирония на съдбата е, че сестра ми, която го учеше по-активно не се справя толкова добре, докато аз станах учител по английски език.

Траян: Разкажи ни повече за родителите си.

Даниела: Те са работещи хора. Образованието винаги е било ценност в нашето семейство. Най-големият ми подарък, за пролетните ваканции като малка, бяха тетрадки и сборници. Научиха ме на отговорност. Майка ми даваше извинителни бележки на всичките ми съученици, но на мен никога. Баща ми изключително много държеше на правдата в училище. Във втори клас имах едно недоразумение с една задача и баща ми я решаваше с учителя по телефона цяла вечер, докато не се разбра, че има неточност в моя сборник.

Траян: Как реагираха родителите ти, когато разбраха, че искаш да станеш учител?

Даниела: Родителите ми много се радват и подкрепят избора ми. В началото баща ми се притесняваше за доходността на професията, но в крайна сметка ми се довери и му благодаря за това. Сега са изключително горди. Баща ми, като човек, който е имал първокласник вкъщи винаги ми звъни в края на срока и ме моли да не пиша двойки на децата (смее се). Това показва, че е променил възгледите си, че човек винаги трябва да е на върха.

Траян: Коя е детската книжка, която те е формирала в най-голяма степен?

Даниела: Нямам отговор на този въпрос, но си спомням, че книжката, която прочетох най-много пъти беше “Стас и Нели”. Книжки, които са ме формирали са приказките на Братя Грим и “Алиса и сърненцето”. Спомням си как леля ми седеше с една огромна книга на Братя Грим и ми четеше. Смятам, че това има огромно въздействие върху едно дете.

*Рубрика “Моят път” с истории, разказани от самата Даниела.

Траян: Каква е разликата да си учител и възпитател, според теб?

Даниела: И в двата случая това са педагогически длъжности, но когато си учител преподаваш задължителните предмети на децата, а когато си възпитател преподаваш тези, които децата със своите родители избират.

Андрей: От кой до кой клас?

Даниела: Аз работих в прогимназия- пети и шести клас, а сега има самоподготовка от първи до седми.

Траян: Разкажи малко за живота си като млад учител в Пирдоп.

Даниела: Не бях живяла в Пирдоп. Като малка съм израснала в малък град, но след това живях около осем години в София. Заедно с двама мои колеги от “Заедно в час” живяхме заедно първата година. Дори съседите си мислеха, че имаме някаква роднинско-брачна връзка. Срещнахме различни нагласи.

Траян: Според теб, учениците ти в Пирдоп по-различно детство ли са имали?

Даниела: По-различно е, защото те са по-различни от нашето поколение. Различни са начините, по които се забавляват, различни са изискванията на обществото към тях, различни са начините, по които учат, вниманието им се привлича по различен начин. Еднаквото със сигурност е, че и аз и те имаме потребност от основни неща като любов, разбирателство и комуникация.

Андрей: Биха ли се зарадвали децата от Пирдоп на тетрадки с тесни и широки редове, както ти си се радвала като малка?

Даниела: Ще се радват, но ще нарисуват графити, по-различни букви, ще ги ползват, за да направят оригами.

Андрей: Тоест не всичко опира до смартфони и таблети, както се твърди?

Даниела: Донякъде е така. Технологиите са част от живота на децата и ако искаме да сме интересни и училището да е притегателен център, трябва да измислим как да ги използваме.

Траян: Какви умения разви като нов учител?

Даниела: За мен влизането в “Заедно в час” беше моето бойно кръщение да срещна себе си за първи път. Открих разликата между това да имаш вътрешен и външен локус на контрол. Разбрах, че да си лидер има общо с това да разбреш къде се намираш, кои са хората, с които работиш и да дадеш най-доброто от себе си, за да постигнат те най-доброто. Научих се да правя много неща едновременно: да наблюдавам себе си, да взимам бързи и важни решения, да изграждам отношения на партньорство и доверие. Тези връзки са както с колегите, така и с учениците. Когато си учител, освен че го правиш, трябва да е по начин, който учи останалите как те да го правят. Изключително благодарна съм на “Заедно в час” за възможността да погледна на себе си от тази гледна точка.

Андрей: Какво представляват вътрешния и външния локус на контрол?

Даниела: Външния локус на контрол е когато си казваш, че причината за нещо е извън теб. Това да търсиш начин да промениш нещата и да го търсиш в себе си е изключително ценно, защото това е умение за цял живот. Ние може би няма да постигнем върхове за времето, което имаме, но ще развием нещо много по-ценно. Да се питаме как можем да променим средата, а не да се жалваме как средата е формирала нас.

Траян: Имаше ли ученици, които извървяха този път?

Даниела: Разбира се. Ние с колегата от “Заедно в час” имаме примери за деца, които бяха изключително обезверени и не смятаха училището за ценност. Някои от тези ученици сега са студенти. Сещам се за Емо, който в момента учи в Софийския и мечтата му е да бъде учител в “Заедно в час”. Да имаме ученици на “Заедно в час”, които искат да станат учители за мен е нещо страхотно. Хора, които не просто са повярвали, че могат, а че могат да помогнат и на други хора да могат.

Траян: Как те възприеха родителите?

Даниела: В началото с леко недоверие, разбира се имаше и подкрепа. В началото трябваше да си проведем едни трудни разговори и да си кажем къде сме в момента. Но пак, вътрешният локус на контрол ти позволява да си визуализираш и да кажеш къде искаш да стигнеш. Веднъж си спомням, че звънях на един родител, за да му кажа, че детето му след седем слаби оценки имаше петица при мен. Той беше в шок и каза, че за първи път му се случва учител да го търси, за да похвали детето му. За съжаление в тази система, когато ги търсят от училище, родителите очакват да е по-скоро по неприятни поводи. Но това да звъним да похвалим децата всъщност работи.

Траян: Как прилагаш тези уроци към новата ти роля на директор?

Даниела: Търся все още начини, по които да ги прилагам. Да се учиш да бъдеш учител е дълъг процес, а да се учиш да бъдеш директор-още по-дълъг. В класната стая се стремя да сверявам часовника си с тези на останалите ми колеги.

Траян: Преподаваш ли още?

Даниела: Да, влизам в първи и шести клас в собственото си училище. Времето с най-малките е времето, в което активно си почивам.

Андрей: Кои са най-големите предизвикателства като директор?

Даниела: Изключително много и различни. Най-голямото е да имаш ясна визия и да запазиш фокуса. Директор на училище е като директор на всяко друго място. С разликата, че хората, с които оперираш, са с най-ранимото съзнание. Това да бъдеш добър администратор не бива да те отклонява от успеха на твоите ученици. Смятам, че балансът е ключов.

Андрей: Довериха ли ти се в началото?

Даниела: Да, родителите в Долни Пасарел изключително много ми се довериха и смея да кажа, че работата с тях е едно изключително удоволствие. Взаимно се опитваме да превърнем училището в център на общността.

*Рубрика “Моето бъдеще” с истории, разказани от самата Даниела.

Траян: Разкажи ни какво ще правиш на 9-ти, когато се върнеш на работа?

Даниела: Тази година участвам в една лидерска академия за млади директори, организирана от “Комисията по образование и наука” към Народното събрание и Съвета на жените в бизнеса в България, които изключително помагат на младите директори. Така че ще имам възможността отново да се срещна с колегите, да видим до къде сме и да продължим да работим и да се обучаваме.

Андрей: А как протича един нормален ден в училище?

Даниела: Започва в шест часа, когато училището се отключва, приемат се учениците, срещат се с родителите. След това започва административната част, следене на всички официални комуникационни канали. Много наблюдения от часовете на колегите, много контролна дейност. Ако е понеделник имаме традиционна сбирка, на която си разпределяме задачите, поздравяваме се за успехите, правим обзор на това, какво е минало и какво предстои. След това часовете продължават. Започват следобедните занимания. Разпределяме следващите задачи, имаме време за проектна дейност. Всеки един ден е изключително различен, с различни предизвикателства.

Траян: Има ли нещо, което би премахнала?

Даниела: Административните задължения. Може би 80% от времето ми минава в тях.

Траян: А какво би правила с това свободно време, ако ги премахнеш?

Даниела: Ако не мога да се сетя за нищо в момента, ще бъда с учениците. Мисля, че децата и родителите трябва да виждат, че времето, което ти имаш, прекарваш с децата. Това помага да си свързан с проблемите на твоята общност и училище.

Траян: Какво трябва да прави един директор, за да помага за решаването на проблемите в образованието?

Даниела: Той може да даде пример. Не знам дали с работата си в училището ще мога да променя цялата образователна система, но със сигурност ще мога да дам пример как с ограничени ресурси, нашите ученици могат да постигнат толкова, колкото и учениците от централни училища. Това се случва като подбереш, мотивираш и обучиш екип. Трябва и доза упорство.

Андрей: Какъв е твоя начин да задържиш хората при теб?

Даниела: Смятам, че отношението е нещото, над което работя. Засега не съм открила най-работещата формула. Смятам, че хората, които идват в училище, трябва да се почувстват значими и развиващи себе си. Само човек, който се чувства добре, където се намира, иска да дава повече от себе си.

Андрей: Как може да се работи за равен достъп до качествено образование?

Даниела: Трябва да се реформира начина, по който се “разпределят” учителите, начина по който се привличат кадрите в момента е задача само на директора. Смятам, че това трябва да е нещо, което е обща грижа. Щастлива съм, че в момента полагам основите с родителите, с които работя. Те също активно търсят и предлагат хора, които биха могли да работят в нашето училище. Това е първата стъпка. Втората е да дадем пример.

Траян: А какво искаш да развиеш и промениш за себе си тази година?

Даниела: Да, с изключение на това, че когато аз говоря за години, говоря за учебни такива. Първата ми цел е екипът. Хората да се чувстват добре и аз да изградя една стабилна комуникационна стратегия. Лесно е в позиция извън училище, да кажеш, че с един се общува лесно, а с друг-трудно. Когато си в училище и искаш тези хора да дадат най-доброто, трябва ти да си способен да извадиш най-доброто от тях. Формула няма, всеки случай е индивидуален. Смятам, че става с натрупване и с опитване.

Траян: А какви цели сте си поставили с колегите ти?

Даниела: Визията на училището ни е кратка и ясна- Пасарел изгражда личности. Ние сме основали нашата визия на трите ни ценности- подкрепа, уважение и доверие. Стремим се да споделяме тези ценности в класната стая и извън нея. Целите ни за тази година са едно добро и много добро представяне на външните оценявания, които предстоят.Усилията ни са насочени към това децата да имат избор и да могат да отидат там, където пожелаят, след като завършат. Като за първа година, смятаме че можем да постигнем това.

Траян: А къде отиват децата обикновено, завършвайки училището?

Даниела: Все още нямам преки наблюдения, защото нямам випуск, който е завършил при мен. Децата се ориентират към компютърно специализирани училища. Опитваме се да ги информираме и за другите им опции. Според мен, когато човек не кандидатства на “най-доброто” място, това значи, че може би му липсва самочувствие да опита. Ние искаме децата ни да имат самочувствие. Нещо с което съм горда е, че с чиста съвест бих записала собственото си дете в моето училище.

Андрей: Какво си пожелаваш на теб, на твоето училище, на учениците?

Даниела: На всички пожелавам здраве, защото това е най-важно. А за системата, пожелавам на хората, които отговарят, да се научат да опитват и да грешат, да се учат от грешките си, да казват “не”, когато е необходимо и да променят с примерите си.

***

Следете предаването „Плюс един“ на неговата уеб страница, Facebook, Instagram, Vbox  и с#азсъмплюседин #плюсединсити

„Плюс един“ се реализира с подкрепата на ACER Bulgraria и Dundee Precious Metals.