Продължаваме да ви запознаваме с новите 40 до 40 от третото издание на проекта на Дарик.

Днес в "Кой говори?" гостува Венелин Шурелов - сценограф и преподавател. Венелин завършва Националната художествена академия в София. Той е съосновател и преподавател в програма Дигитални изкуства в Националната художествена академия в София. Той е част от кураторския екип и технически организатор на DA FEST, Фестивал за Дигитални изкуства, София и е основател на Subhuman Theatre, 2004 и арт група Via Pontica, 2002.  Неговият "Hand Extension e проект за бъдещето в криза, чиито разцъфтяващи визии за реалността започват от контейнера за боклук." Така сценографът Венелин Шурелов описва изложбата си от обекти, в която показва различните приспособления, които хората използват за преравяне на кофите за боклук. Авторът нарича това "Нечовешки театър" с "маргинални фигури, бездомници, клошари, аутсайдери, безработни" като герои. 

Здравейте, Венелин!

Венелин: Здравейте!

Това което прочетох за него, честно казано, е страшно много, доста объркващо, именно защото е доста и различно. И сега всъщност разчитам на Венелин да ви каже какво всъщност прави, какви са онези иновативни, вълнуващи неща, които са накарали журито да го избере сред останалите 40. Това, което аз мога да ви кажа е, че той е сценограф по професия. Знам за някои негови проекти. Не знам обаче кой имате за най-важен?

Венелин: Ние сме в особена позиция- трябва да гадаем заедно с Вас какво е мотивирало журито. Аз също нямам представа какво точно се е превърнало във фокус и мотив за тази номинация. Най-вероятно комбинацията и различните активности, в които работя в последните години.  Да, професионалното поле е едно от тях. Работата ми като сценограф наистина заема голяма част от времето ми, енергията ми, но паралелно с това развивам своя авторска лична линия, да го наречем. Работейки в полето на интерактивния пърформанс, интерактивната инсталация, обект и процес-ориентирани произведения, в които работя често с различни средства, които попадат в  зоната на дигиталните изкуства. И също така още една активност, която от 8 години развивам по-фокусирано и тя е свързана с магистърската програма за дигитални изкуства в Художествената академия. Това е онази част от моята заетост, която ангажира всъщност мен самия, тъй като се изисква да бъдеш наистина подготвен ежедневно за среща със студентите и да си отговорен към процесите, които протичат и междуличните срещи с тях и като цяло като посока на развитие на самата програма. И друго нещо, което бих извел в зоната на значимостите е фестивалът за дигитални изкуства които е част от тази магистърска програма. Ние съвсем скоро, през септември месец, организирахме петото му юбилейно издание.  Съвместно с Галя Иванова сме куратори и организатори на фестивала. Разбира се, с огромната подкрепа на Художествената академия- и финансово, и административно.

Мисля че доста ясно описахте това, че новото Ви тегли и Ви привлича. Какво обаче Ви мотивира? Вие разказвате по-скоро в за изразните средства, а не за онова, което съобщавате с тях.  Ако искате, за това да поговорим?  За което ви е важно да говорите, да правите..

Венелин: Да, важностите на един художник се дефинират и се артикулират през произведенията, работата му. Ние сме, казвам ние, но може би няма смисъл да обобщавам така, но аз като че ли съм загубил свойството или практиката да гледам на работата си по един месиански, по декларативен начин, тъй като нашето мнение или поне моето мнение  като че ли не е актуално, не е значимо, не е поставено на дъската от значимости в нашето общество. Така че ние, аз предпочитам да изказвам това, което мисля през работите си и наистина трудно бих могъл да формулирам обща мотивация.

Добре, аз ще ви помогна. Hand Extension?

Венелин: Да, Hand Extension е последният проект, който правих.

Да, това е изложба, проект за бъдещето в криза. Нали така го нарекохте?

Венелин: Точно така.

Но така казано слушателите няма да могат да се ориентират, ако не са били в течение на това. Така или иначе, беше много любопитно да разбера, че всъщност този проект представя най-различни причудливи приспособления за ровене в кофи за боклук и изравяне на някакви ценности отвътре. Опишете го. Разкажете за тези, които не са го видели.

Венелин: Да, наистина. Той е проект, който е характерен и е специфичен за мен и през който можем да си обясним това, за което всъщност ме питате. Да, наистина представлява една колекция от пръчки за ровене в боклука, която съм събирал в продължение на 5-6 години от бездомници клошари от софийските улици.

Те как ви ги даваха?

Венелин: Купувах ги от тях.

На каква цена?

Венелин: Различно. Някои искаха кафе, други символични 2-3-5 лева, някои от тях изненадващо са ми отказвали да вземат пари. Подарявали са ми, поради симпатия и поради обстоятелството, че някой им обръща изобщо внимание, защото естествено аз не съм фокусиран изцяло в това да я взема на всяка цена пръчката- средството, с което те си изкарват прехраната. Всъщност, опитвам се да проведа някакъв разговор с тях дотолкова доколкото те са склонни да ме допуснат. А те са това са хора, които имат нужда от разговор. Ясно можем да ги видим като аутсайдери, като маргинални фигури, като изтласкани от епицентър на внимание в това общество. Те се радват и на малкото внимание, което се отправя към тях.

Колко години казахте, че събирахте тези пръчки?

Венелин: Повече от 5 или 6 години.

И колко успяхте да съберете?

Венелин: Събрах около двадесетина, показах 12 от тях. Показах ги в пространството на Гьоте институт- една нова галерия с нов профил. Тоест, беше голям кураторски проект, наречен  “Ситуация София”. За тази година, изминаващата 2015-та, бяха реализирани 4 изложби, които трябваше да покажат съвременното актуалното състояние на града през погледа на различни артисти.

А защо точно се обърнахте към бездомниците, защо точно тези пръчки, защо точно това спря вниманието ви в града? Има страшно много и различни светове и много привлекателни, разбира се. Тези хора с какво са ви интересни с какво ви привлякоха? Очевидно са ви привлекли за да работите с за тях.

Венелин: Да, така е. Имаше една интересна случка, която предшестваше този проект. Возих се в едно такси преди доста време и шофьорката на таксите каза, че те, шофьорите на такси са съвременните кентаври. Така определи тя себе си.

Какво имаше предвид, че колата е тялото ли?

Венелин: Да, те са сраснали с тази машина. И тъй като за мен са интересни свързванията, хибридизациите, смесванията, комбинацията между човек и машината, човек и конструкцията, човек и нечовека, тялото и машината, органичното и неорганичното, роденото- направеното. От години имам любопитство към тази проблематика, която е свързана с темата за копнежа, темата за достигането, темата за икароидните ни архетипни настроения, за излизането от собствените ни очертания, постигането това, каквото съзнанието изисква, а тялото се опитва да го догони. И аз просто видях в тези хора една, аз я нарекох low-tech кибернизация. Тоест, опитах се да повиша техния статус в общото ни културно пространство, прибавяйки ги към най-ниския статус в логиката на кибернетиката. Може би са в най-ниското ниво на кибернетиката, но стават част от една такава култура, защото те са едни хора, снабдени с някакво съоръжение, с някакъв инструмент. То става част от тяхната психосуматика на някакво ниво.

Покрай събирането на тези пръчки и подготовката на тази изложба на проекта Ви успяхте ли да се запознаете по-близо с някой от тези хора научихте ли нещо за тях за себе си

Венелин: Да, разбира се, това е двустранен процес. В авторските ми неща един от основните компоненти, който е присъствал е взаимността, връзката с публиката, общуването с публиката в едни по-интимни обстоятелства, ситуации, които изграждам. И този проект също в тази посока, в тази логика за мен е важно да има личен и непосредствен контакт. Те както стават обект на изкуството, така и са част от неговото осъзнаване, част от неговото осмисляне, част от процесите на изграждане и това неминуемо рефлектира и върху мен самия. Извод и генерално заключение трудно да се изведе. Много различни хора, особено драматични бяха за мен срещите със семейства, които се движеха в семеен формат- баща с дете, майка, баща, майка и дете. Те изключително компресирано, форсирано изричат, сканират цялата си биография и явно обстоятелствата, в които живеят ги принуждават да ревизират непрекъснато собствения си живот, миналото си, обстоятелствата, които са довели до тяхното настояще.

Тоест, разказват Ви за себе си, историите си, съдбите си без да има излишна нужда да ги питате. Спонтанно става, така ли?

Венелин: Спонтанно и изключително сгъстено, изключително бистра равносметка, бистра преценка на света и на обстоятелствата, които са ги принудили да живеят по този начин.

Ще разкажете ли за някой друг свой проект? Този е много оригинален,  много интересен.

Венелин: Искам само да добавя, че той по интересен начин, според мен, се отнася и към света на изкуството, спрямо начина, по който ние възприемаме обекта, предмета на изкуството, неговите стойности. Защото в края на краищата аз поставих тези обекти в едни много, много специални кутии като музейни експонати, бели, под стъкло със съответна информация, близка до каталожната продуктова информация. В тази логика, бяха с фотография на притежателя.

Изглеждало е много изискано, с уважение към експоната и към онова, което символизира той.  Така си го представям..

Венелин: Точно така, аз често употребявам думата субверсия, тъй като е част от лексиката от един проект, върху който работя “Subhuman theatre” от много години. И тези пластове са трудно доловими.

Как да го преведем? Нечовешки театър?

Венелин: Да, нечовешки. Бих казал, че и някаква форма на подривна дейност спрямо образуване на художественото произведение, спрямо пазара на изкуство, поставяйки този предмет в изложеното пространство с цена.

Купиха ли си някои от тези пръчки?

Венелин: Не, разбира се.

А цената висока ли беше?

Венелин: Висока, разбира се.

Така трябва да бъде. Но предполагам не висока цена е спряла някого да купи или..

Венелин: Не мога да гадая, не знам.

Да, това не е точно интериорен предмет, който човек би купил, би сложил в хола, макар че защо не. Ще ми се да чуя как гледате на нашия проект “40 до 40”. Бяхте ли чували за него преди да попаднете сред избраните?

Венелин: Всъщност, не. Признавам си, че не. Късно научих и това, че съм попаднал в проекта. После, разбира се, се поинтересувах, проучих, прочетох и се запознах по-отблизо. Абсолютно приветствам кампанията.

Заинтригуваха ли ви другите хора?

Венелин: Да, това са хора, за които нямаше как да науча за тяхната активност, изобщо тяхното съществуване. Беше ми изключително любопитно да разгледам профила на всеки един от компанията.

Не се познавате с повечето от тях?

Венелин: Единственият, който познавам е от зоната в която и аз попадам- изкуство, култура- Светлана Куюмджиева, с която сме работили по няколко проекта заедно. Тя наистина е един от хората, които абсолютно заслужава да попадне в една подобна класация.

А от другите области кои ви се виждат интересни? С кого бихте искали да се срещнете, да се запознаете, да обмените някаква информация, мисъл?

Венелин: Всеки от номинираните представлява интерес. Доколкото знам ще има една обща среща, в която ще се запознаем.

Да, има едно нещо, което се нарича “Клуб на визионера”. Мисля че ще ви бъде много интересно. Говорихме си тук преди да влезете в студиото с предишните гости от така нареченото “Голямо жури в петък” за лошите новини в медиите и за това как те действат на хората. Този наш проект “40 до 40” в някакъв смисъл е контрапункт на лошите новини. Къде мислите е отговорността на медиите по отношение на това какво съобщават? Или да остане до факта или медията има още малко ангажимент нататък за обясни нещата и да даде посока?

Венелин: Опасявам се, че медията е функция на обществото, което представя съобразно огледало, процесите в него. Вероятно това неравностойно дисбалансирано съотношение между добрите и лошите новини е една дисекция на обществото ни и повод за размисли и повод за някаква енергичност.

Дало обаче дисбалансът е само количествен? Защото аз не мисля, че нещата биха се променили, ако в информационните емисии или в предаванията се включат повече новини с знака плюс и по малко орежем тези, които носят лошо.

Венелин: Мислите, че драматичността на лошите новини изначално води до дисбаланс спрямо съдържанието на добрите новини. Аз мисля, че в съдържанието им би могъл да бъде намерен баланс- механичен и количествен. Мисля, че проблема е пазарен. Той е функция на пазара, функция на класите, функция на манталитета. Отговорността е в това да се погледне малко отстрани на тези процеси и да се приложи онова филантропско чувство за отговорност, което може да възстанови някакъв баланс. То ясно е, че няма как да бъде ситуацията противоположна на реалността, но важни са ходовете, които се опитват да възстановят някакъв баланс.

Имат ли около вас хора като тези от нашия проект “40 до 40”? Със сигурност работите с такива хора.

Венелин: Да, аз работя с много млади хора около работата ми в Академията. Млади хора, които изживяват едно огромно изпитание на мотивацията си, на импулса си изобщо, да се реализират, да са активни, да осъществяват своите цели и мечти.

Защо е толкова трудно това изпитание?

Венелин: Огромно е изпитанието. Не преувеличавам и не драматизирам. Такава е обратната връзка, която получавам. Те са изключително демотивирани.

Заради професията ли е или не само?

Венелин: Най-вероятно е комплекс от обстоятелства. От една страна, чисто професионално възможностите за реализация са много тесни, много лимитирани. Зоната, в която те искат да се развиват е все още твърде екзотична за нашата география неразвита. Ние не сме и технологично общество. Ние сме консуматори на технологии, но ние не ги разбираме, не ги анализираме, нямаме критично отношение към технологията. Ние не сме създатели на технологии, ние просто сме консуматори на най-модерните джаджи. Но това не е достатъчно, за да се наречем технологично общество- технологично развито общество. И в нашата област е много важно сливането на ефективното смесване между дигиталните технологии и дигитална култура. Тогава някъде в тази пресечна точка се заражда дигиталното изкуство. Ние все още имаме доста дефицити в двете посоки.

И сега ще ви помоля да отговорите на 4-те въпроса, които задаваме на всички от този проект “40 до 40”, сядащи на вашето място. Най-ценното което научих от своите родители е..

Венелин: Търпение, доброта и разбиране.

Те ги притежаваха тези качества?

Венелин: Притежаваха ги!

Ако имаше филм за Венели Шурелов как щеше да се казва той?

Венелин: Труден въпрос. Един приятел, актьор- Христо Петков всеки път като ме види ми казва: “Ти си голяма фигура.” Може би- “Означаващата фигура”.

Искам да променя.. Този е още по-труден.

Венелин: Това е най-трудният въпрос.

И не знам, мисля още по него е отговор. Като малък исках да стана..

Венелин: Аз и сега съм малък. Мисля, че като деца сме малки спрямо физическия свят. Като поотраснем ставаме малки спрямо процесите в този свят. Знаем, че децата са по-егоцентрични и те искат да станат нещо, което има фиксиран образ. Докато когато пораснем ние искаме да направим нещо. Тоест, ако едно дете иска да стане агроном на него не му пречи да троши върховете на дръвчетата в парка, но ако стане наистина агроном, той ще сади дървета.

 

Благодаря! Хареса ми този отговор наистина. Венелин Шурелов в “40 до 40”.