Текст и фотографии: Константин Вълков
Всеки ден минавам покрай сградата на „Пирогов“ на път за вкъщи. Основната сграда от 11 етажа, която виждам, отивайки и връщайки се от работа, строената през 1963-1964 година, всеки път превключва мислите на друга честота, макар и за кратко. Нищо, че фасадата й е до болка позната и всеки минаващ покрай нещо познато по-скоро не би го забелязвал с поглед. Ала когато е болница, човешкото око сякаш инстинктивно фокусира всеки път нов детайл. И още, разбира се - веднъж е завой на линейка, друг път приглушена тишина, трети път, много рано сутрин, все още видимите светещи прозорци; после късно вечер - пак светещи прозорци и светещ надпис, и светлините на болницата.
Сигурно с всички е така, минаването покрай болница извиква по нещо в съзнанието - било то мисловни стърготини, било то епизодични спомени за вече преживяно. Случва се мигновена тъга, маскирана в приглушена тишина; все пак, когато минавам покрай болница, която и да е болница, особено, ако болницата е в малко населено място, знаете - олющена линейка на входа, до нея по-нова линейка, скорошно дарение вероятно, минаваш и нещо в теб угасва, спомняш си за миг, в който залезите на детството ти са угаснали, защото баба и дядо си видял последно там, в болницата, припадналият им дух затварящ детството ти.
Възможно е да ти се е случвало да бъдеш в тази болница и ти, сам, нуждаещ се от лечение, тогава тъгата пак се спуска, като в онзи стих “смъртта се спуска в нас - река подземна - с жалби и дълги глухи вопли.”
За щастие не се е налагало да се нуждая от лечение в „Пирогов“; последните ми спомени са разни нормални визити в детското отделение, често късно вечер, кога счупена глава, кога висока температура.
Ала преди няколко вечери нещо ме погложди, някаква мисъл. Наложи се да отида в „Пирогов“, дъщеря ми - ухапана от куче - стандартна процедура, преглед, ваксина, всичко мина бързо, но докато я чаках се замислих за паметта, която оставяме в медиите за случващото се покрай коронавирус-пандемията; за документите, които печатаме за идните години; за историите, които може да разказваме на децата си.
Без да съм го виждал си мислих дълго за онова коронавирус-крило на „Пирогов”, където сега, в този час, беше някъде около 9 вечерта, докато бият ваксина на дъщеря ми, навярно там приемат коронавирус-позитивен пациент, претръпнал от всичко изчетено и чуто по медиите, навярно виждащ кошмара на стърчащото бесило на смъртта, припомних си за тези медици, трите екипа, сменящи се на 14 дни, за които бях слушал в интервюта на професор Асен Балтов. За екипите, които не се прибират, те са денонощно в клиниката, в рамките на около 13-14 дни, преди излизане се прави PCR тест на всеки лекар като независимо от резултата - положителен или отрицателен - лекарите остават в задължителна домашна карантина.
След това отново се подлагат на тест. Когато и двата теста, при напускане на болницата и след приключване на домашната карантина, са отрицателни, лекарите могат да се върнат отново в болницата. Пак при същия режим, денонощно при пациентите, спят на същия етаж на пациентите, това е. За нови 13-14 дни.
Чакам дъщеря ми отвън, достъпът за външни лица в “Пирогов” е логично ограничен, освен на такива, които имат нужда от лечение. Успявам да видя някои от доброволците, които дезинфектират пода, чистят непрекъснато. Навън е привидно тихо, от онази тишина, която може да те погълне, защото не знаеш какви крайности крие.
Същата вечер продължих да си мисля за паметта и онова, което остава. За гласовете, които остават, записани. Когато хората си отидат, остава техният глас - някъде, записан, незабравен. Остава този документ. Наскоро ми писа внукът на един господин, който почина на 97 години. Беше идвал година по-рано в радиото, говорихме дълго, снимах го, той - в костюм, изправен като струна, благородно остарял, скрил всякакви терзания на възрастта, усърден в осанката си, погледа си, изказа си. Внукът му ми каза, че иска тази фотография да я разпечата, дадох си сметка, че гласът, моментното “щрак” на фотокамерата, те са някакъв вид памет, която се е случила по волята на момента, но оставаща завинаги.
Два-три дни мисълта за лекарите в „Пирогов” не ми даваше мира, реших, че визуалните документи, които бихме могли да запазим, дори и от няколко минути прекарани с лекарите, които работят в отделението за прием и лечение на пациенти с COVID-19, са памет за случващото се тук, в България.
И така дойде петъчният следобед, имах уговорка за 14 часа - трябваше да бъда пред болницата. Разбира се, отидох половин час по-рано.
Всеки вход на болница е особен по своему. Има една пречистена и силна светлина, има го онова усещане, че навярно губиш времето на хората, защото не си болен, нямаш нужда от лечение. Има неловкост. В такива моменти много усещания се потискат, съзнанието се въззема сякаш, тогава изведнъж се започва. Всеки коридор е храм от живи колони, от живи животи, от плахо изказани думи за живота, когато човек вижда символи на болест, на смърт, лутайки очите си - на едно място са струпани стари легла, едно въз друго; на друго място виждаш затворени врати на кабинети, които не би искал да се отварят; на трето - чудният поглед на лекарите, които засичаш по коридора и се запознаваш с тях.
Разпети петък е - разговорите, извън очевидните за случващото се в страната, са за боядисване на яйца (за такова няма време, не и тази година), за козунаци (също няма време, не и тази година), за почивка (каква почивка, по дяволите), за това, че всичко ще се оправи. Още един коридор и съм в малка стая, където се обличам със защитни дрехи, моите очила биха създали проблем при снимането, заради неоходимостта да ги покрия с други, пластични, трябва и двете ми ръце да са свободни, тъй като съм избрал сравнително стар фотоапарат, изцяло ръчен, стори ми се, че така би било редно, този тип моменти би трябвало да се запаметяват такива, каквито са. Готово.
Отделението на “Пирогов” за прием и лечение на пациенти с COVID-19 е зад основната сграда на болницата, познатата ви 11-етажна сграда. До него се стига по отделен път, за да не се смесва с потока на другите пациенти. Отиваме до големия асансьор, който ще ме отведе до петия етаж, където е отделението. Казват ми какво трябва да правя, къде да стоя, какво не бива да правя, къде не бива да стоя, докато чакаме асансьора, а той все не пристига. Винаги съм се впечатлявал как лекарите боравят с времето. Това личи от погледа им. Изведнъж се озоваваш на място, което макар да е специализирано в спешна, бърза помощ, получаваш онова усещане на спокойствие, което бавността на опита дава, онова търпение – quod antea fuit impetus, nunc ratio est, там, където преди са царели дивите страсти, сега цари разумът.
Асансьорът идва. Оставят ме. Пети етаж.
С мен в асансьора са две рентгенови лаборантки, едната по-висока млада дама, другата по-ниска, шегуват се колко точно им прилягат защитните облекла на ръста, а когато асансьорът спира на въпросния пети етаж, там вече е д-р Димитър Валериев, специализант по кардиология, който преди малко е приел пациент с коронавирус позитивна проба.
Винаги има един първи поглед, след който разбираш, че всичко ще е наред или не, няма да е наред. Д-р Валериев гледа с онзи жив взор на лекар, който без потупване по рамото и спазвайки дистанция, просто казва, че всичко ще бъде наред.
Притесненията ми, че наистина губя времето им съвсем малко изчезват, доктор Валериев е благосклонен, запознава ме с останалите от екипа, пита ме колко време имам и дали ще е удобно да го почакам малко - още един от онези моменти, в които разбираш, че си в добри ръце. Коридорите пред вратата на асансьора са два, в краищата им са големите стаи с леглата на пациентите, стените са боядисани в хубаво есенно жълто, което - макар че идва лято, създава усещане за по-тихото присъствие на природата, запазено за есента. Някои от прозорците на етажа са отворени и през тях се вижда вътрешният двор на болницата, а около прозорците има саксии с цветя, които - разхвърлящи сенки по болничните легла, препаратите за дезинфекция, уредите, костюмите, маските - създават усещане за спокойно безвремие, което се контролира от опитния екип.
Екип от трима души.
Нарочно не попитах в началото колко души ще бъдат в отделението горе, така е по-добре. Когато си говоря с тях и ги снимам, близките планове разкриват умората на тези млади хора - той на 31 години; д-р Анна Стоименова, специализант по вътрешни болести, на 30 години; д-р Даяна Ангелова, специализант по вътрешни болести, на 26 години. Изключителни лекари на средна възраст 29 години.
Вече не помня колко е часа; после се оказва, че почти два часа са минали неусетно, позволявам си още малко време на етажа и незабележимо продължавам да снимам онова, което се случва. След малко пристига нов пациент, младо момче, което настаняват в дясната зала, вървят заедно по коридора. Нюансите на походките на лекарите, заучавам ги. Когато кожата е скрита, очите - едва доловими, в далечината разпознаваш лекарите само по походките. Макар с костюми и два чифта предпазни ръкавици, всички те се дезинфекцират често, преди всяка процедура, има някакво безмълвно разбирателство помежду им; сигурен съм, че смехът им ще отеква по тези коридори, когато дойдат едни по-добри дни и нощи, каквито със сигурност ще дойдат, чета го в очите им.
Махаме си за довиждане, асансьорът отваря врати, от пети етаж надолу. И да, ще има други дни, други лета, други топли и студени дни, всеки би бил сигурен в това, когато види смисъла в очите на тези трима млади лекари, които бяха спали по не повече от два часа за последното денонощие, а от 14-дневната им смяна остават още 12 дни.
На следващия ден, събота, не отивах за работа и минах по друг път, не покрай „Пирогов“. Мина и Велика събота, ще мине и Великден, ще мине и Светли понеделник, като всяка година ще дойде вторник, работният ден, пак ще минавам покрай „Пирогов“, пак ще се случват кратки състояния на мисълта, този път някак рамкирани, ясно очертаващи онези няколко часа, през които наблюдавах работата и се опитах - колкото е по силите ми - да документирам безсънието на 26-годишната д-р Ангелова, 30-годишната д-р Стоименова и 31-годишния д-р Валериев, заради които всичко има смисъл.
Още новини и любопитни материали можете да прочетете на dnews.bg