Законът за жестовия език се появява ненавреме и внушава, че той е нужен само на глухите хора, а в нечуващата общност има и други хора, на които не е обърнато внимание. Такова мнение изрази пред Дарик Христина Чопарова от специализирания сайт „Ние ви чуваме“.
В края на миналата година сайтът изпрати писмо до институциите с настояване хората с увреждания да не бъдат наричани по този начин, а да бъдат хора със специфични състояния. Срещата на Христина с тишината става, когато е на 9 години.
Чуйте и прочетете какво добави тя за закона за жестовия език, който предстои да бъде разгледан на второ четене:
Каква е Вашата лична история?
Моята лична история е съвсем обикновена. Родом съм от град Ямбол и през целия ми живот я е имало тази любов към книгите, литературата, четенето, което може би предопредели моя път да се занимавам с журналистика. С журналистиката се срещнахме през 2007 година във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет. По време на следването се занимавах с репортерство, съответно бях редактор на вестници, списания. С 12 годишен опит в печатни и онлайн медии съм. Надявам се, че това е моето нещо.
Как се появи медията „Ние ви чуваме“, която е за хора със слухови дефицити и е факт вече десет години?
„Ние ви чуваме“ се появи по време на следването ми. Реших, че мога да съчетая бъдещата си професия със състоянието на тишина, в което аз самата живея вече 33 години. Това е платформа, която се занимава с въпроси, свързани с хората със слухова загуба и видовете комуникация помежду им. Предполагам, че за времето, в което беше създадена от 2009 година насам тя отговори на необходимостта да има такова място, което разисква тези въпроси, важни за нечуващите хора и техните семейства. През годините за сайта водих разговори със специалисти в областта на слуховото здраве, образование, жестови преводачи, слухово-речеви рехабилитатори, с хора с различен слухов статус, социално положение и възраст, специалисти от чужбина, бях и в Европейския парламент. Това са все разнообразни теми и рубрики и се надявам, че сега, вече десет години по-късно, платформата изпълнява функциите си на посредник между хората, които чуват и хората в тишина.
Как се срещнахте с тишината?
Моята среща с тишината беше, когато бях на девет години. Тогава се случи окончателното ми оглушаване. Предисторията е, че като бях на пет години, имах тежко падане с черепна травма, която беше лекувана с ототоксични антибиотици, които са оказали негативно влияние върху слуховите нерви. В резултат на това в първи клас вече носих първия си слухов апарат. А когато станах на 9 години, просто една сутрин се събудих и вече не чувах нищо.
Тишината си вървеше с автоматичното четене по устни, така, както си говорим сега с вас. През годините съм живяла в среда предимно на чуващи хора. Изградила съм си начин да разчитам събеседника без проблем, като се ориентирам в темпоритъма му на говорене, без значение от неговата скорост. С непознати хора имам нужда от известно време, за да свикна и да се ориентирам в микромимиката на говорещия, оттам нататък вече нещата се случват по-лесно.
Ползвате ли жесто преводач и в какви ситуации?
В частни ситуации не ми е необходим, тъй като разчитам по устни. Но в по-големи ситуации, професионално, при по-големи медийни събития, ползвам т.нар. артикулативен превод - жестовият преводач стои до мен, когато нямам достъп до звука. Когато хората са на разстояние, микрофонът или санитарната маска скриват устните на говорещия, е нужно жестовият преводач да ми предава дословно това, което се говори, аз съответно го разчитам.
Кои изрази, които се употребяват за слуховия статус на човека са некоректни? Как е правилно да се говори за него?
Когато говорим за слухов статус, имаме предвид отделните видове слухова загуба при отделните хора. В нечуващата общност разграничаваме у нас три големи групи – глухи, тежкочуващи[C1] и оглушали. Първите са родени без слух, потомствено глухи или са получили загубата си в много ранна бебешка възраст. Те говорят с жестов език, който е силно аграматичен, отдалечен от граматиката на българския език. Тежкочуващи са хората, които са загубили слуха си в по-късна детска вързаст поради трамва, заболяване, имат слухови-протезиращи средства, ползват субтитри, по-рядко ползват жестовия език. Оглушали са хората, които внезапно са загубили слуха си, хора, които са загубили слуха си поради старост или тежкочуващи хора, които вече са прогресирали до глухота. Общото, което обединява тези хора е, че не чуват. Затова коректният израз към тези хора би било нечуващи хора или нечуваща общност. В нашия сайт ние често се изразяваме по-литературно, като я наричаме „тихата общност“, поради състоянието на частична или пълна тишина, в което пребивават тези хора. Всяка една от тези групи има свои интелектуални, комуникационни и образователни възможности и ползват различни средства за комуникация. Затова е коректно като говорим за тях, да се съобразяваме с характеристиките им.
Защо изразът „хора с увреждания“ трябва да бъде премахнат?
Този израз терминологично е некорктен, точният превод от английски език е хора с невъзможности. Има огромна разлика между невъзможност и увреждане. Освен това увреждането е мисловна категория, по-скоро на базата на сравнение, а сравнението е неуместно. Думата „увреждане“ създава негативна конотация, която задава неправилно отношение към тези хора като към негодни. Затова смятаме израза за неподходящ и че е необходимо да бъде заменен с друг.
С кой израз да се замени?
Коректно е да бъде „специфични медицински състояния“, защото всяко от тези състояния има индивидуални особености и се предполага, че става въпрос за нещо, което може да бъде преодоляно. На психологическо ниво да позволява на човека да го приеме. Когато говорим за състояние, става дума за нещо, което предполага възможности, потенциал, растеж. Докато думата „увреждане” създава усещане за непроменимост, за константност. Трябва да се променят подобни изрази, защото думите задават отношението към човек. Затова считаме, че за необходимо този израз да отпадне.
Доколко промяната на наименованието ще доведе до промяна в нагласата на обществото?
Желателно е да доведе до такава промяна. Още Гьоте е отбелязал, че човек вижда толкова, колкото знае. Тук говорим не за познание, което е получено в резултат на образование или някаква информация, а по-скоро за едно познание, което е вътрешен барометър за духовен растеж. То не борави със сравнения, по-скоро приема, че различното е различно и друго, а не увредено. Това, което човек носи в себе си, това е, което може да даде. И е важно думите, които използваме, да оздравяват не само човека, който ги произнася, но и този, към когото са насочени – с взаимно уважение към състоянието, в което се намира.
Имате ли отговор на писмото си до институциите за промяната на тази дефиниция?
Все още не. Писмото, което сайтът „Ние ви чуваме“ изпрати миналата година до медии и институции, съдържаше предложения за предефиниция на понятието „хора с увреждания“, или „с увреден слух“. Но, разбира се, преди да се случи тази промяна на институционално и нормативно ниво, е необходимо тя да бъде осъзната като потребност. Преди всичко е пожелателна. Все пак очакваме такъв отговор.
Полезен ли е Законът за жестовия език, който предстои да бъде гласуван на второ четене?
Законът за жестовия език се появява малко ненавременно. Като цяло, жестовият език като комуникационно средство има много широко приложение и той действително е полезен на много хора - не само на тези, които не чуват. Ще поясня защо: тъй като жестовият език като комуникационно средство служи, за да се разбираме по-добре, той е полезен не само на хора, които не чуват, но и на хора, които са трудноподвижни, трудно говорещи, за деца в аутистичния спектър, за хора с различни специфични състояния и за хора, които могат да използват някаква негова модификация, за да се разбират в случаи, когато им е необходимо. В това отношение жестовият език има много широко приложение и той действително е необходим. Но във вида на проектозакона, който е поставен сега, внушава, че той е нужен само и единствено на глухите хора - че всички са глухи и всички се нуждаят от тази форма на жестовия език, която е предложена за легализация.
Както вече пояснихме в хода на нашия разговор, има три големи групи хора в нечуващата общност – глухи, тежко чуващи и оглушали. Жестовият език е комуникационното средство на глухите хора, която е най-малката група. Като аграматичен език той не може да бъде образователно средство. Същевременно по-голямата част от тежкочуващите хора ползват като помощно средство неговата калкираща версия. Това ще рече версия, която е по-близка до граматичния български език във всяка негова част. Докато за легализация се иска естественият жестов език, който е аграматичната форма на глухите хора.
Друг недостатък на законопроекта е това, че не дефинира ясно тези ползватели на жестовия език - нарича всички глухи, което е некоректно, тъй като както споменах, тези хора – глухите, тежкочуващи и оглушали - са специфични по своята същност, разполагат с различни комуникационни средства и не е коректно да бъдат подведени под общия знаменател „глухи“, което е културологично обусловено. Необходимо е да има уважение към тези отделни видове слухов статус, за да може да се намери най-правилното комуникационно отношение и общуване с тях. Освен това, когато говорим за коректност, става дума не точно за защита на някакво его, а по-скоро да се предложи максимално постижима форма, на която можем да общуваме спрямо комуникационните потребности с някоя от тези групи хора в нечуващата общност.
Друг недостатък на законопроекта е завишената численост. В България никога не е имало, няма и не може да има точно преброяване колко са тези хора на територията на страната. Но законопроектът борави със статистически цифри, които са буквално недоказуеми и будят огромно недоумение. Предполагам, че неправителствените организации се обосновават с броя на техните членове, който предполагам, е един и същ за различните организации, освен ако не са преброени няколко пъти. Не са отчетени фактори като смъртност, текучество, за да може да има точно преброяване. Така че дори това не е доказателство, че действително са толкова голям брой. Дори ако вземем цифрата от 12 000, които се третират като ползватели на жестовия език от тези организации, не е ясно как от 12 000 те са станали 120 000. Много е заблуждаващо и се създават предпоставки за манипулации и спекулации на колко голям брой хора в България е нужен жестовият език. Реално това е много далеч от истината и аз лично смятам, че не е коректно да се използват такива цифри при положение, че в България не може да бъде точно установено кога хора с нормален слух се превръщат в хора със слухова загуба. Не може да се преброи колко точно са тези хора. Затова е коректно да говорим за нечуваща общност, която има свои комуникационни потребности, но не можем да говорим за тях като за огромно мнозинство, в което всички са ползватели на жестов език и всички са глухи. Това е некоректно и неотговарящо на действителността.
А в какво се изразява недостъпността на средата на хора със слухови дефицити?
Когато говорим за нея, имаме предвид липсата на комуникационни технологични средства, които да улесняват достъпа на информация за всяка от тези групи хора. За глухите хора например това са гъвкави жестови услуги, които да им предоставят информацията по начин, достъпен за тях. Тъй като жестовият език, който глухите хора ползват, е силно аграматичен, информацията, която пристига за тях от телевизионния екран, е необходимо максимално да им се опростява. Затова жестовият език, с който боравят жестовите преводачи, е естествен. Но калкиращият е по-граматичен и не е необходимо да се обяснява, затова спрямо тежкочуващите хора жестовият преводач е преводач, докато към глухите хора той е тълкувател.
Други средства за достъп са технологии, които позволяват транслирането на речта в текст, за да бъде достъпна за тези, които ползват субтитри; технологии, които позволяват отворени надписи за кина и театри. Това, което в световен мащаб отдавна не е новост, в България все още е недостъпно. В образователно отношение е необходима по-приобщаваща среда, която позволява на студенти със слухова загуба, без значение дали са тежко чуващи, глухи или оглушали, да ползват презентационни екрани със субтитри, лекциите им да бъдат достъпни за сваляне онлайн във формат, който им позволява по-голяма достъпност. Така че има още какво да се направи по отношение на достъпността. Радостното е, че в момента обновеният Закон за радиото и телевизията позволява намесата на субтитри и жестов превод в новини и телевизионни предавания, но считам, че все още има какво да се желае по отношение на достъпността за тази група хора.